Стресът е космическо разминаване. Тази мисъл, буквално преобръща начина, по който гледаме на човешките опити за цивилизация през историята. Търсим първопричината, много отвъд биологията ни. Ами ако точно това фундаментално разминаване с естествения ритъм на вселената, причинено от часовника и времето, измислено от хората, е онази първоначална грешка, която след това като домино изкривява всичко останало?

Ако се вгледаме в тази хипотеза, нещата се подреждат в плашеща логика:
1. Прекъснати взаимодействия. На квантово и на макро ниво, в истинския свят– всичко съществува чрез фини, перфектно балансирани взаимодействия. Всяка частица и всеки организъм 'знае' кога и как да взаимодейства с другия, защото следва общия, единен пулс на средата си. Когато изкуствено извадиш живо същество, човека, от този пулс и го вкараш в механичния, начупен ритъм на часовника и графиците, ти нарушаваш взаимодействията му. Умът ни започва да функционира в постоянен, фонов режим на оцеляване, стрес, но стресът е изкуствен, не е този, който е създаден в еволюцията. А когато едно съзнание е в такъв вид стрес, неговите взаимодействия с околните също тотално се изкривяват – появяват се агресия, егоизъм, желание за контрол и власт...

Всяка вечер от екраните ни залива един и същ шум. Хора, които говорят за 'дивото', но го превръщат в чиста суета; хора, които говорят за 'свобода' и 'природа', докато буквално ги бетонират под поредния изкуствен стандарт. Най-абсурдното е, че те изобщо не осъзнават собствения си парадокс. Всички тези медийни и обществени стремежи, в които се влагат толкова енергия и ресурси, днес звучат напълно безсмислено — защото са изначално погрешни. Те просто са чиста заблуда отвътре.