Всяка вечер от екраните ни залива един и същ шум. Хора, които говорят за 'дивото', но го превръщат в чиста суета; хора, които говорят за 'свобода' и 'природа', докато буквално ги бетонират под поредния изкуствен стандарт. Най-абсурдното е, че те изобщо не осъзнават собствения си парадокс. Всички тези медийни и обществени стремежи, в които се влагат толкова енергия и ресурси, днес звучат напълно безсмислено — защото са изначално погрешни. Те просто са чиста заблуда отвътре.

Това вътрешно изкривяване не е просто лош навик. То е генерално счупване в мисленето ни за 'стандарта на живот', което се копира и втълпява още от училище, поддържа се от медиите и се запечатва от обществото.

Историческият капан на комфорта
За да разберем как стигнахме дотук, трябва да погледнем назад във времето. Преди векове човечеството е имало една съвсем реална, екзистенциална цел: да избяга от суровата природа и трудния живот, от живеенето сам в страх, от студа и от тежкия труд на открито. Намерихме начин. Вложихме цялата си гениалност, за да изградим този бетонен пашкул, модерната цивилизация, която ни даде сигурност и комфорт.

Днес обаче сме в началото на нещо съвсем различно. Все повече стават хората, които усещат, че нещо в този пашкул се задушава, и искрено искат да се върнат към природата. Но тъй като умовете им са програмирани от същата тази бетонна система, те не я възприемат по правилния начин. Те искат немислимата смесица, хем да са свързани с дивото, хем на всяка цена да запазят и запечатат стандарта си в бетонния град. Искат природа, но опитомена, луксозна и удобна.
Опитват се да излекуват болестта на цивилизацията със същите инструменти, с които я създадоха — с още проекти, още регулации и още бетон.

Заблудата, наречена 'Цел'
В основата на това сляпо въртене в кръг стои една дълбока интелектуална лъжа: концепцията за 'цел', според която се оправдават средствата … днес пак някой го каза за целта от екрана...Но уви, средствата никога не оправдават целта и самата дума 'цел', е капан. Тя ни кара да живеем във въображаемото утре, докато брутално унищожаваме настоящето.

В реалността цели няма, има само средства. Начинът, по който стъпваш върху земята сега. Ако средствата ти днес са фалш, суета и насилие над живота, твоята крайна точка вече е отровена. Не можеш да извървиш път, осеян с деструктивни действия, и да очакваш накрая да пристигнеш в храма на свободата.

Не можеш и да казваш на хората насила какво и как да мислят. Не можеш да им натрапиш 'правилното', защото всяко натрапено мислене е просто поредният външен стандарт. Всяко истинско осъзнаване е изцяло вътрешен, индивидуален процес. Човек сам трябва да усети фалша на суетата, в която живее, и сам да зажаднее, да поиска истината.

Мащабът на времето
Предвид изводите ни, достигането на толкова интелигентност, няма да се случи бързо. Хилядолетия бяха необходими на човечеството, за да излезе от дивото и да построи своите бетонни кули. Сега вероятно ще ни бъдат необходими същите хилядолетия, за да извървим обратния път към реалността — бавно, болезнено и на чисто. Ние в момента сме едва в самото началото, все още сме само с намеренията си, в най-суетната и объркващата фаза.

Докато светът бърза, бетонира и гони своите безсмислени цели и измислени илюзии, най-дълбокият и смислен бунт остава тихият отказ от това хамстерско колело в което се въртим от дълги векове. Трябва ли да се откажем, крачка встрани от шума, да прегърнем тишината на нощта и просто да наблюдаваме парадокса с чисто съзнание... Без никаква излишна суета, без да се съобразяваме с изкуствените стандарти. 
Само ти и истинският поток на мисълта.