Всеки ден от екраните ни заливат с едно и също, маскирано в различни форми: 'Целта оправдава средствата'. Обществото ни е обсебено от концепцията за постигане на крайна точка, за стандарт, който трябва да бъде покрит и оправдан. В преследване на тази въображаема 'цел', човекът е готов да изсича, да регулира, да бетонира и да унищожава – както природата около себе си, така и собствената си вътрешна тишина.

Стресът е космическо разминаване. Тази мисъл, буквално преобръща начина, по който гледаме на човешките опити за цивилизация през историята. Търсим първопричината, много отвъд биологията ни. Ами ако точно това фундаментално разминаване с естествения ритъм на вселената, причинено от часовника и времето, измислено от хората, е онази първоначална грешка, която след това като домино изкривява всичко останало?

Ако се вгледаме в тази хипотеза, нещата се подреждат в плашеща логика:
1. Прекъснати взаимодействия. На квантово и на макро ниво, в истинския свят– всичко съществува чрез фини, перфектно балансирани взаимодействия. Всяка частица и всеки организъм 'знае' кога и как да взаимодейства с другия, защото следва общия, единен пулс на средата си. Когато изкуствено извадиш живо същество, човека, от този пулс и го вкараш в механичния, начупен ритъм на часовника и графиците, ти нарушаваш взаимодействията му. Умът ни започва да функционира в постоянен, фонов режим на оцеляване, стрес, но стресът е изкуствен, не е този, който е създаден в еволюцията. А когато едно съзнание е в такъв вид стрес, неговите взаимодействия с околните също тотално се изкривяват – появяват се агресия, егоизъм, желание за контрол и власт...