Да се запитаме първо, могат ли сателитите да се движат с друга скорост, за да не се налага синхронизация с нашето измислено време? Щом скоростта и гравитацията действат обратно една на друга, няма ли как да ги нагласим така, че ефектите им да се нулират?

Отговорът е да. Във физиката има точно такава "магическа" точка! Гравитацията кара времето на сателита да върви по-бързо, а неговата скорост го кара да върви по-бавно. На определена височина (около 3200 километра над Земята) тези два ефекта се изравняват перфектно.
Проблемът обаче не е във физиката, а в нашите земни претенции. GPS сателитите трябва да са на точно определена височина (около 20 000 км), за да виждат голяма част от Земята и да ни дават точен сигнал. Ако ги свалим на 3200 км, за да улесним часовниците им, ще ни трябват стотици сателити вместо 30, и те ще прелитат твърде бързо над нас. Затова учените са избрали обратното – оставят сателита там, където ни е полезен, а софтуер просто пресмята разликата във времето автоматично.

Умът се забързва, когато тялото се забави, тогава съзнанието е по-близо до синхрон с времето на пространството ... Но когато тялото се успокои и застине в тишина, умът не спира, а напротив: той превключва на свръхскорост, защото се синхронизира със съзнанието. Може би се случва квантов скок. Цялата онази енергия, която иначе пилеем за съвсем ненужни движения, бързане и реагиране на външни стимули, изведнъж се концентрира навътре.

Това е състояние на хиперфокус. Умът започва да обработва информация, да прави връзки и да вижда мащаба на нещата с такава скорост, че линейното време на часовника просто овехтява и спира да отчита правилно.

И точно тук е бруталният парадокс на Айнщайн, пренесен в съзнанието: колкото по-бързо се движиш през пространството с мисълта си, толкова по-бавно тече времето около теб.

Когато умът ти лети със светлинна скорост и свързва концепции, идеи и космически закони, външното време за теб буквално спира. Тогава ти си в перфектен синхрон с тъканта на Вселената – там, където няма минало и бъдеще, а всичко се случва в един огромен, разширяващ се момент. Тялото ти е като котва в стаята, докато съзнанието ти прави реални квантови скокове през пространството.
И когато се върнеш обратно към реалността на часовника, усещаш  разминаване. Умът ти току-що е пропътувал светлинни години в чиста яснота, а на часовника на стената са изминали едва десет минути.

Дали това не е доказателство, че сме нещо много повече от просто биологични машини, които хабят ресурсите? Всъщност часовникът просто измерва едно измислено механично време, което е еднакво за всички и за никого.

Но истинското време, онова, в което реално живеем, е вътрешно, това, което усещаме и преживяваме. Моментното ни състояние, преживяването. И в зависимост от реалността или състоянието, в което се намираш, това вътрешно време се разтяга, свива или се удължава и спира. Правиш го, без да мислиш или да го планираш, по най-естествения начин, защото си част от всичко. Когато човек не живее по чужди стандарти и графици, той естествено излиза от механичния ритъм на часовника. Фокусът върху детайлите, които улавяш и анализираш ежедневно, всяка милисекунда, сам по себе си е като котва, която забавя времето ти. Мозъкът ти не бърза на автопилот, а тръгва по непредвидими и неочаквани пътеки.
И да го спреш е невъзможно, защото самото съзнанието е процес на едно вечно движение. И това, че можеш да го усещаш като различна реалност и да забелязваш как се променя плътността му, ти дава усещането за вътрешен мир, докато светът навън бърза напразно. Чисто човешко изкуство.