Привечер
Привечер - Дамян Дамянов
Изпито е последното кафе, изпушена цигарата последна. Здраченее стаята ми като сив кафез, богат доскоро, но вече с дъх на бедност.
А беше време в своя дом богат, мечтах да прибера и да нахраня аз целия бездомен гладен свят, да излекувам всичките му рани.
А беше време, бе щастлив и сит на тази стая оня обитател, останал в бяла рамка да виси и в паметта ми, и върху стената.
Той, моят маслен образ оттогаз. Той, моят бивш живот с чертите мои. Той, мойта младост, мойто второ аз от памет и бои, той, моят двойник, за разлика от мен, неостарял. Напушил се, напил се със кафета, хич не му пука, хич не му е жал, че живият му двойник днес в несрета живее и стотинките брои…
Кафе — изпито, даже фасче нямам…
Богат и беден, жив и от бои, стоим — сегашен и предишен — двама.
И аз му шепна: 'Братче, е добре, какво взе ти от щедрия си жребий?
Мечтаеше цял свят да прибереш. Да се е сетил някой днес за тебе?
Кой ти подава глътчица кафе? Една цигара дава ли ти някой?“
Добре, че с черното си кадифе и двама ни еднакво скрива мракът.
Добре, че моето безсмъртие ей там и мойта смърт ей тук в мен ще се слеят. Дошъл на света за гордост, не за срам, в гордост смятам да го доживея.