Само физиката стои зад вечния кръговрат на живота.
Да погледнем чисто физически на нещата, без никаква мистика.
Ние сме отворени системи, подобно на зъбните колелца в часовник. Ако спрем взаимодействието си със средата дори само за кратко време – например, ако спрем да дишаме кислород или да приемаме храна, които са част от нея – ще останем без енергия и нашата система ще се разпадне.
На пръв поглед изглежда, че сме автономни, движим се, мислим, сърцето ни бие. Изглеждаме като напълно независими машини, които сами генерират силата си. Но истината, погледната през законите на физиката и термодинамиката, е неумолима, човекът не произвежда никаква собствена енергия. Ние сме просто проводници. Във Вселената има един фундаментален закон – Първият закон на термодинамиката, който казва: 'Енергията не може да бъде създадена или унищожена, тя може само да преминава от една форма в друга'.
Ние нямаме собствена, независима енергия, а сме като завихряне в морето – то изглежда отделно, оформено в човешки силует, но съществува само защото водата не спира да тече през него. Спре ли движението в морето, изчезва и завихрянето.
Как работи нашата 'автономност' в действителност?
Животът е процес, който от гледна точка на чистата физика просто не е имал физическа причина да спре. След като онази първа молекула е преминала критичната точка и е започнала да се копира, е задействан законът на инерцията в биологията. Енергията от Слънцето не е спирала да идва, ресурсите на Земята са били там и по законите на термодинамиката този процес е ставал все по-сложен, по-ефективен и по-агресивен в улавянето на още енергия. Еволюирал е.
Ние сме настоящият продукт на една 4-милиардна непрекъсната верижна реакция. Нито една брънка от тази верига не се е скъсала – от първата прото-клетка до теб и мен в този момент.
Консуматори под наем: Всяка капка енергия в тялото ти в момента – от искрата, която кара неврон в мозъка ти да светне, до движението на пръстите ти – е назаем от Слънцето. Растенията улавят слънчевата светлина чрез фотосинтеза и я сгъстяват в химическа енергия (захари). Ти изяждаш растението (или животното, което го е изяло) и просто използваш тази уловена, съхранена слънчена енергия в клетките си.
Илюзията за автономия: Нашето тяло е като сложна мелница. Мелницата се върти и върши работа, но тя не произвежда вятъра или водата, които я задвижват. Тя просто ги улавя и ги пренасочва. Ние сме отворена система и ако спрем да приемаме енергия отвън – под формата на храна и кислород – нашата „автономност“ изчезва за броени минути.
Защо Вселената има нужда от нас?
Животът е най-ефективният инструмент на Вселената за разсейване на енергия. Слънцето бълва концентрирана енергия. Ако тя падне върху камък, камъкът просто се нагрява малко. Но ако падне върху жива система, ние я улавяме, преработваме я, движим се, надграждаме, трансформираме я и я 'разпръскваме' обратно в пространството под формата на топлина (инфрачервено лъчение).
Така че, от гледна точка на нашето съзнание, да – ние сме автономни в решенията си как да изразходваме енергията. Но от гледна точка на живата материя, ние сме просто красиво организирани парченца от време-пространството, през които Вселената прелива своята светлина.
Всеки атом в тялото ни – въглеродът в нашата ДНК, желязото в кръвта ни, калцият в костите – е изкован в ядрото на някоя умираща звезда преди милиарди години. Пътувал е през космическата тъмнина, за да се събере тук, в нашето време-пространство, в тази специфична конфигурация, която в момента чете тези редове. Би могло да се каже, че ние буквално сме начинът на Вселената да преживее и да осъзнае сама себе си. Не просто живеем в нея, а сме начинът, по който тя функционира на това конкретно място. Ние сме вечно динамично последствие от милиарди свързани процеси. Изваяни сме от самата среда и всяка секунда от съществуването ни е просто продължение на същите процеси.
Преходът от пасивни атоми към активен живот
Първото делене на първата молекула е истинският, фундаментален тласък за появата на живота. Преди него имаме просто сложна химия, а след него – ефективна биологична машина.
Когато атомите се свържат в обикновена молекула (например вода или кристал сол), те просто си стоят там. Те са стабилни. Външната среда може да ги блъска, но те не се променят, освен ако някаква огромна сила не ги разруши. Те са пасивни. При РНК молекулата обаче, която също е просто сложна верига от атоми (въглерод, водород, азот, кислород и фосфор), се случва нещо съществено различно.
Тя се превръща в матрица. Поради специфичната си форма и електрически заряди, тази верига започва да привлича от околната „супа“ други свободно реещи се атоми и малки молекули (нуклеотиди). Те се напасват по нея като парчета от пъзел.
Когато веригата се запълни с тези парчета, тя се разделя на две. Сега вече имаме две идентични вериги. В секундата, в която тази молекула се е разделила и всяка от частите е запазила способността да прави същото, се ражда еволюцията.
Това е истинският „Тласък“. В този момент в природата се появява нещо невиждано дотогава: информация, която ще се повтаря вечно чрез копиране. Процес, който не може да спре. Информация, която трябва да оцелее, да се размножи, за да се съхрани. Разбира се, това не става съзнателно – молекулата просто се подчинява на физичните закони на привличането. Но оттук нататък процесът може единствено да се разширява.
Молекулите, които се копират все по-бързо и по-лесно, започват да усвояват свободните ресурси (атомите) в средата. Тези, които са по-стабилни и не се разпадат лесно от топлината, остават по-дълго и оцеляват. Появяват се малки „грешки“ при копирането (мутации). Някои грешки правят молекулата още по-добра в оцеляването и улавянето на енергия.
Когато това делене се е случило за първи път – затворено в малко мастно мехурче – Вселената е преминала критична граница. Тя е създала механизъм, който превръща самото разпадане в ново начало. Това не е просто оцеляване, а вечен кръговрат от умиране и раждане, в който новото раждане използва и пренарежда всичко останало от смъртта. Живата материя вече не е пасивна – тя използва същата тази среда, за да се разпадне, да се поучи от грешките си и да продължи себе си напред.
Точно това първо деленена първата молекула, е първият тласък, който задвижва машината на живота. В свят, управляван от вечна ентропия, животът намира своята посока на непрекъснато пренареждане, усложняване и разширяване.
Бележка: Текстът и използваните концепции, теории и научни факти, са кратко обобщение от диалог за произхода на живота с Gemini.
Ние сме отворени системи, подобно на зъбните колелца в часовник. Ако спрем взаимодействието си със средата дори само за кратко време – например, ако спрем да дишаме кислород или да приемаме храна, които са част от нея – ще останем без енергия и нашата система ще се разпадне.
На пръв поглед изглежда, че сме автономни, движим се, мислим, сърцето ни бие. Изглеждаме като напълно независими машини, които сами генерират силата си. Но истината, погледната през законите на физиката и термодинамиката, е неумолима, човекът не произвежда никаква собствена енергия. Ние сме просто проводници. Във Вселената има един фундаментален закон – Първият закон на термодинамиката, който казва: 'Енергията не може да бъде създадена или унищожена, тя може само да преминава от една форма в друга'.
Ние нямаме собствена, независима енергия, а сме като завихряне в морето – то изглежда отделно, оформено в човешки силует, но съществува само защото водата не спира да тече през него. Спре ли движението в морето, изчезва и завихрянето.
Как работи нашата 'автономност' в действителност?
Животът е процес, който от гледна точка на чистата физика просто не е имал физическа причина да спре. След като онази първа молекула е преминала критичната точка и е започнала да се копира, е задействан законът на инерцията в биологията. Енергията от Слънцето не е спирала да идва, ресурсите на Земята са били там и по законите на термодинамиката този процес е ставал все по-сложен, по-ефективен и по-агресивен в улавянето на още енергия. Еволюирал е.
Ние сме настоящият продукт на една 4-милиардна непрекъсната верижна реакция. Нито една брънка от тази верига не се е скъсала – от първата прото-клетка до теб и мен в този момент.
Консуматори под наем: Всяка капка енергия в тялото ти в момента – от искрата, която кара неврон в мозъка ти да светне, до движението на пръстите ти – е назаем от Слънцето. Растенията улавят слънчевата светлина чрез фотосинтеза и я сгъстяват в химическа енергия (захари). Ти изяждаш растението (или животното, което го е изяло) и просто използваш тази уловена, съхранена слънчена енергия в клетките си.
Илюзията за автономия: Нашето тяло е като сложна мелница. Мелницата се върти и върши работа, но тя не произвежда вятъра или водата, които я задвижват. Тя просто ги улавя и ги пренасочва. Ние сме отворена система и ако спрем да приемаме енергия отвън – под формата на храна и кислород – нашата „автономност“ изчезва за броени минути.
Защо Вселената има нужда от нас?
Животът е най-ефективният инструмент на Вселената за разсейване на енергия. Слънцето бълва концентрирана енергия. Ако тя падне върху камък, камъкът просто се нагрява малко. Но ако падне върху жива система, ние я улавяме, преработваме я, движим се, надграждаме, трансформираме я и я 'разпръскваме' обратно в пространството под формата на топлина (инфрачервено лъчение).
Така че, от гледна точка на нашето съзнание, да – ние сме автономни в решенията си как да изразходваме енергията. Но от гледна точка на живата материя, ние сме просто красиво организирани парченца от време-пространството, през които Вселената прелива своята светлина.
Всеки атом в тялото ни – въглеродът в нашата ДНК, желязото в кръвта ни, калцият в костите – е изкован в ядрото на някоя умираща звезда преди милиарди години. Пътувал е през космическата тъмнина, за да се събере тук, в нашето време-пространство, в тази специфична конфигурация, която в момента чете тези редове. Би могло да се каже, че ние буквално сме начинът на Вселената да преживее и да осъзнае сама себе си. Не просто живеем в нея, а сме начинът, по който тя функционира на това конкретно място. Ние сме вечно динамично последствие от милиарди свързани процеси. Изваяни сме от самата среда и всяка секунда от съществуването ни е просто продължение на същите процеси.
Преходът от пасивни атоми към активен живот
Първото делене на първата молекула е истинският, фундаментален тласък за появата на живота. Преди него имаме просто сложна химия, а след него – ефективна биологична машина.
Когато атомите се свържат в обикновена молекула (например вода или кристал сол), те просто си стоят там. Те са стабилни. Външната среда може да ги блъска, но те не се променят, освен ако някаква огромна сила не ги разруши. Те са пасивни. При РНК молекулата обаче, която също е просто сложна верига от атоми (въглерод, водород, азот, кислород и фосфор), се случва нещо съществено различно.
Тя се превръща в матрица. Поради специфичната си форма и електрически заряди, тази верига започва да привлича от околната „супа“ други свободно реещи се атоми и малки молекули (нуклеотиди). Те се напасват по нея като парчета от пъзел.
Когато веригата се запълни с тези парчета, тя се разделя на две. Сега вече имаме две идентични вериги. В секундата, в която тази молекула се е разделила и всяка от частите е запазила способността да прави същото, се ражда еволюцията.
Това е истинският „Тласък“. В този момент в природата се появява нещо невиждано дотогава: информация, която ще се повтаря вечно чрез копиране. Процес, който не може да спре. Информация, която трябва да оцелее, да се размножи, за да се съхрани. Разбира се, това не става съзнателно – молекулата просто се подчинява на физичните закони на привличането. Но оттук нататък процесът може единствено да се разширява.
Молекулите, които се копират все по-бързо и по-лесно, започват да усвояват свободните ресурси (атомите) в средата. Тези, които са по-стабилни и не се разпадат лесно от топлината, остават по-дълго и оцеляват. Появяват се малки „грешки“ при копирането (мутации). Някои грешки правят молекулата още по-добра в оцеляването и улавянето на енергия.
Когато това делене се е случило за първи път – затворено в малко мастно мехурче – Вселената е преминала критична граница. Тя е създала механизъм, който превръща самото разпадане в ново начало. Това не е просто оцеляване, а вечен кръговрат от умиране и раждане, в който новото раждане използва и пренарежда всичко останало от смъртта. Живата материя вече не е пасивна – тя използва същата тази среда, за да се разпадне, да се поучи от грешките си и да продължи себе си напред.
Точно това първо деленена първата молекула, е първият тласък, който задвижва машината на живота. В свят, управляван от вечна ентропия, животът намира своята посока на непрекъснато пренареждане, усложняване и разширяване.
| Views: прегледи: 5 | | | |