Обезверяване. Обидно ми е
Обидно ми е, че съм жив. В заблудата, че се издигам, катерих планини-лъжи, до тъжна истина да стигна. Уж се изкачвах все въз Бог, но не във висините звездни намерих се, а в трап дълбок.
Върхът ми се оказа бездна. И вместо хора-божества, аз зърнах хора-буболечки,
нищожни, пъплещи едва, понесли сламчици и клечки, понесли алчност, завист, грях…
Но най-ужасно бе, че в тия мравунячета аз видях, уви, и себе си самия. Понесъл свойта сламка и към свойта дупчица запътен, препънат в свои букаи и в свое щастийце закътан.
Затуй ли, боже, длани драх и топка кърви станах, боже? За да презра и мен, и тях, и целия живот нищожен?
Аз питам бог. Но где го бог? Ни глас, ни лик… Небето зее над мене като трап дълбок … И там ли Нищото живее?